Живата френска традиция на съботажите
Областта Лимузен в Централна Франция се отличава със своята слаба населеност. Мъгливите планини и плата изобилстват с вечнозелени гори, ромолящи поточета и древноримски руини, природата е пъстра и красива като в Айдахо или Монтана и е също толкова привлекателна за вдъхновени от Хемингуей рибари и ловци. Скалистият район е пословично труден за земеделие, а друга стопанска дейност почти няма, с изключение на малко летен туризъм. Повечето от местните хора с мъка изкарват хляба си с животновъдство или се редят година след година на опашка за скромните френски помощи за безработни, възлизащи на около 350 евро месечно.
Тази планинска област, разположена почти в геометричния център на Франция, е традиционно свързана със селския комунизъм още от времето на Френската революция. До днес много градчета и села тук имат комунистически кметове, преизбирани в продължение на десетилетия. Най-голямото населено място в област Лимузен – Лимож – е приятен град, известен с производството на порцелан. Бил е управляван от социалисти повече от век. Когато нацистите нахлули във Франция по време на Втората световна война, планините и горите на Лимузен така гъмжали от комунистическата френска съпротива, че нашествениците от Вермахта нарекли района Малката Русия. Местните хора с гордост напомнят на посетителите, че тукашните гори били едно от малкото места по време на Вишиска Франция, които никога не паднали изцяло под немска окупация по време на войната. Благодарение на своите въоръжени планински отряди, наричани „маки”, които се сражавали упорито срещу нашествениците. Лимузен и околността, исторически пренебрегвани от останалата Франция, добиха известност напоследък заради събитията в едно малко и отдалечено планинско селце с население от стотина души, на име Тарнак. Това населено място предизвика разгорещен национален дебат относно използването на термина „тероризъм” от страна на управлението на Саркози, както и за разликата между „терор” и богатата френска традиция на саботаж. През 2004 група от двайсетина парижки скуотъри (squatter – човек, който се самонастанява в необитавана общинска или друга собственост с цел да не плаща за жилище или като израз на обществени и политически възгледи, или и двете – б. пр.) и студенти с радикални убеждения започват да проучват селата из Франция в търсене на място, където да се преселят и да основат колектив. Тарнак е само един от многото възможни варианти и е предпочетен не поради някакви лични връзки с района, а заради богатото си комунистическо минало и благосклонния кмет комунист. Групичката се установява там и създава база, от която членовете й да могат да пътуват до Париж и да се връщат. Купуват една изоставена ферма, засаждат земята и започват да отглеждат животни. Освен това се захващат да управляват на кооперативни начала две от малкото предприятия в селото – полуработеща кръчма и смесен магазин.
През 2008 изтъкнатият френски криминалист Ален Боер попада в Amazon.com на книга със заглавието L’insurrection qui vient (Идващият бунт). Книгата е издадена от френското издателство La Fabrique и е написана от анонимен колектив, нарекъл себе си Невидимия комитет. Усетил нещо общо между тази група и европейските от 70-те и 80-те като на бандата Baader-Meinhof (официално наричана Фракция Червена армия), Боер веднага купува 40 екземпляра от книгата и ги разпределя между детективи из цяла Франция, които са инструктирани от вътрешния министър Мишел Алио-Мари да следят за активизиране на крайно леви и анархо-автономистки клетки в Европа. Терминът крайно леви възниква във Ваймарска Германия през 20-те години на 20. век, за да обозначи радикали, които са несъгласни и с болшевизма, и с либералната демокрация. Терминът придобива нова актуалност, за да назове нихилистичното бунтарско течение, което не формулира никакви искания и цели, и което възниква след антиглобализационното движение в първите години на 21. век. Саркози и Алио-Мари са сериозно разтревожени от емигрантските и студентските безредици, които заливат Франция през 2005. Те са свидетели и на яростните улични битки между групи младежи и силите на реда в Гърция през 2008. Френските органи за вътрешна сигурност подозират групата от Тарнак в авторство на подстрекателската книга Идващият бунт и започват да ги следят. Нетрадиционният начин на живот на групата от Тарнак веднага поражда съмнения: Това са младежи, които преди са живели като скуотъри и анархисти, но са напуснали градската суматоха на Париж, за да се преместят в затънтено планинско селце, което някога е било сцена на партизански войни. Това, че някои от групата в Тарнак не ползват мобилни телефони, увеличава подозренията на полицията и бива по-късно обяснено от френските власти като опит да се избегне всякакво проследяване.
В края на октомври и началото на ноември през 2008 железа с форма на подкова са използвани в саботирането на електропроводите на високоскоростни влакови линии в Лимузен, като причиняват спиране на железопътния транспорт в района и сериозни смущения в разписанието. Саботажът има за цел единствено да спре влаковете и не би могъл да предизвика злополука или дерайлиране. Скоро след този случай, на 11 ноември, стотици маскирани служители на органите за сигурност извършват десант в потъналия в сън Тарнак и арестуват деветима от комунарите, срещу които Министерството на вътрешните работи повдига обвинения за „злодейски заговор с цел организиране на терористични актове”. Това е многозначително и единствено по рода си обвинение във Франция – държава с дълга и впечатляваща история в полето на саботажа, но с почти никакво понятие от вътрешен тероризъм. В дните след арестите, в Тарнак нахлуват журналисти, които правят сензационни репортажи за идиличното селце, наричайки го „гнездо на терористи”. Попитани за Идващият бунт, комунистите от Тарнак заявяват, че са запознати с книгата, но отричат авторство и има защо. Идващият бунт изрично препоръчва прекъсването на инфраструктурните връзки в държавата като крачка към революцията. След затихването на първоначалния медиен шум общественото мнение във Франция рязко се завърта в полза на деветимата от Тарнак. Хората възприемат групата като изкупителна жертва на правителството на Саркози, което е обезумяло, вцепенено от страх пред терористите и настроено расистки срещу емигрантите мюсюлмани. Изведнъж на деветимата започват да гледат като на обикновени младежи, преместили се от Париж в старомодния Тарнак, за да потърсят, по внимателния израз на техните родители и съседи, “различен живот”. Деветимата от Тарнак бързо се превръщат в любимци на френските интелектуалци левичари от ерата след 1968.
Жулиен Купа, един от по-харизматичните и ефектни заподозрени от деветимата, има опит като редактор на популярно постситуационистко философско списание, наречено Tiqqun (излизало от 1999 до 2001), чийто стил носи поразителна прилика с Идващият бунт и други текстове на Невидимия комитет. Деветимата от Тарнак получават подкрепа от известни интелектуалци като Славой Жижек, Ален Бадиу и Алберто Тоскано, които призовават те да бъдат освободени и да не бъдат наричани терористи. Италианският философ Джорджо Агамбен публикува от тяхно име статия във френския вестник Libération. Не е без значение и фактът, че мнозина от деветимата от Тарнак произхождат от добри, заможни семейства и са следвали философия, което ги прави да изглеждат в очите на медиите по-скоро като ново, секси ситуационистко движение, отколкото като яростни пролетарии, установили се на село. В крайна сметка деветимата от Тарнак са осъдени на шест месеца лишаване от свобода и са освободени под гаранция до процеса, който предстои. Те трябва да се явяват в полицията всяка седмица, за да е сигурно, че няма да се укрият за делото. Като „заговорничещи злодеи” на деветимата е забранено да общуват помежду си.
Тази планинска област, разположена почти в геометричния център на Франция, е традиционно свързана със селския комунизъм още от времето на Френската революция. До днес много градчета и села тук имат комунистически кметове, преизбирани в продължение на десетилетия. Най-голямото населено място в област Лимузен – Лимож – е приятен град, известен с производството на порцелан. Бил е управляван от социалисти повече от век. Когато нацистите нахлули във Франция по време на Втората световна война, планините и горите на Лимузен така гъмжали от комунистическата френска съпротива, че нашествениците от Вермахта нарекли района Малката Русия. Местните хора с гордост напомнят на посетителите, че тукашните гори били едно от малкото места по време на Вишиска Франция, които никога не паднали изцяло под немска окупация по време на войната. Благодарение на своите въоръжени планински отряди, наричани „маки”, които се сражавали упорито срещу нашествениците. Лимузен и околността, исторически пренебрегвани от останалата Франция, добиха известност напоследък заради събитията в едно малко и отдалечено планинско селце с население от стотина души, на име Тарнак. Това населено място предизвика разгорещен национален дебат относно използването на термина „тероризъм” от страна на управлението на Саркози, както и за разликата между „терор” и богатата френска традиция на саботаж. През 2004 група от двайсетина парижки скуотъри (squatter – човек, който се самонастанява в необитавана общинска или друга собственост с цел да не плаща за жилище или като израз на обществени и политически възгледи, или и двете – б. пр.) и студенти с радикални убеждения започват да проучват селата из Франция в търсене на място, където да се преселят и да основат колектив. Тарнак е само един от многото възможни варианти и е предпочетен не поради някакви лични връзки с района, а заради богатото си комунистическо минало и благосклонния кмет комунист. Групичката се установява там и създава база, от която членовете й да могат да пътуват до Париж и да се връщат. Купуват една изоставена ферма, засаждат земята и започват да отглеждат животни. Освен това се захващат да управляват на кооперативни начала две от малкото предприятия в селото – полуработеща кръчма и смесен магазин.
През 2008 изтъкнатият френски криминалист Ален Боер попада в Amazon.com на книга със заглавието L’insurrection qui vient (Идващият бунт). Книгата е издадена от френското издателство La Fabrique и е написана от анонимен колектив, нарекъл себе си Невидимия комитет. Усетил нещо общо между тази група и европейските от 70-те и 80-те като на бандата Baader-Meinhof (официално наричана Фракция Червена армия), Боер веднага купува 40 екземпляра от книгата и ги разпределя между детективи из цяла Франция, които са инструктирани от вътрешния министър Мишел Алио-Мари да следят за активизиране на крайно леви и анархо-автономистки клетки в Европа. Терминът крайно леви възниква във Ваймарска Германия през 20-те години на 20. век, за да обозначи радикали, които са несъгласни и с болшевизма, и с либералната демокрация. Терминът придобива нова актуалност, за да назове нихилистичното бунтарско течение, което не формулира никакви искания и цели, и което възниква след антиглобализационното движение в първите години на 21. век. Саркози и Алио-Мари са сериозно разтревожени от емигрантските и студентските безредици, които заливат Франция през 2005. Те са свидетели и на яростните улични битки между групи младежи и силите на реда в Гърция през 2008. Френските органи за вътрешна сигурност подозират групата от Тарнак в авторство на подстрекателската книга Идващият бунт и започват да ги следят. Нетрадиционният начин на живот на групата от Тарнак веднага поражда съмнения: Това са младежи, които преди са живели като скуотъри и анархисти, но са напуснали градската суматоха на Париж, за да се преместят в затънтено планинско селце, което някога е било сцена на партизански войни. Това, че някои от групата в Тарнак не ползват мобилни телефони, увеличава подозренията на полицията и бива по-късно обяснено от френските власти като опит да се избегне всякакво проследяване.
В края на октомври и началото на ноември през 2008 железа с форма на подкова са използвани в саботирането на електропроводите на високоскоростни влакови линии в Лимузен, като причиняват спиране на железопътния транспорт в района и сериозни смущения в разписанието. Саботажът има за цел единствено да спре влаковете и не би могъл да предизвика злополука или дерайлиране. Скоро след този случай, на 11 ноември, стотици маскирани служители на органите за сигурност извършват десант в потъналия в сън Тарнак и арестуват деветима от комунарите, срещу които Министерството на вътрешните работи повдига обвинения за „злодейски заговор с цел организиране на терористични актове”. Това е многозначително и единствено по рода си обвинение във Франция – държава с дълга и впечатляваща история в полето на саботажа, но с почти никакво понятие от вътрешен тероризъм. В дните след арестите, в Тарнак нахлуват журналисти, които правят сензационни репортажи за идиличното селце, наричайки го „гнездо на терористи”. Попитани за Идващият бунт, комунистите от Тарнак заявяват, че са запознати с книгата, но отричат авторство и има защо. Идващият бунт изрично препоръчва прекъсването на инфраструктурните връзки в държавата като крачка към революцията. След затихването на първоначалния медиен шум общественото мнение във Франция рязко се завърта в полза на деветимата от Тарнак. Хората възприемат групата като изкупителна жертва на правителството на Саркози, което е обезумяло, вцепенено от страх пред терористите и настроено расистки срещу емигрантите мюсюлмани. Изведнъж на деветимата започват да гледат като на обикновени младежи, преместили се от Париж в старомодния Тарнак, за да потърсят, по внимателния израз на техните родители и съседи, “различен живот”. Деветимата от Тарнак бързо се превръщат в любимци на френските интелектуалци левичари от ерата след 1968.
Жулиен Купа, един от по-харизматичните и ефектни заподозрени от деветимата, има опит като редактор на популярно постситуационистко философско списание, наречено Tiqqun (излизало от 1999 до 2001), чийто стил носи поразителна прилика с Идващият бунт и други текстове на Невидимия комитет. Деветимата от Тарнак получават подкрепа от известни интелектуалци като Славой Жижек, Ален Бадиу и Алберто Тоскано, които призовават те да бъдат освободени и да не бъдат наричани терористи. Италианският философ Джорджо Агамбен публикува от тяхно име статия във френския вестник Libération. Не е без значение и фактът, че мнозина от деветимата от Тарнак произхождат от добри, заможни семейства и са следвали философия, което ги прави да изглеждат в очите на медиите по-скоро като ново, секси ситуационистко движение, отколкото като яростни пролетарии, установили се на село. В крайна сметка деветимата от Тарнак са осъдени на шест месеца лишаване от свобода и са освободени под гаранция до процеса, който предстои. Те трябва да се явяват в полицията всяка седмица, за да е сигурно, че няма да се укрият за делото. Като „заговорничещи злодеи” на деветимата е забранено да общуват помежду си.
0 коментара:
Публикуване на коментар